Казвам се Благовест Спасов, в Англия съм само от половин година. Не съм от хората, които биха напуснали родината си с лека ръка – не че съм преизпълнен с национален идеализъм, просто не съм авантюрист по природа, не обичам промените.
По професия съм компютърен програмист, съпругата ми е социален работник. Имаме две деца в тийнейджърска възраст. Оженихме се млади, може да се каже, че още растяхме. И двамата сме от Плевен, но завършихме висшето си образование в София. Когато съпругата ми роди, бяхме в Студентски град, и както всички останали там в семейните общежития, се борехме с живота – опитвахме се и дете да гледаме, и да учим, а аз работих и на строеж, за да издържам семейството.
В един момент стана толкова трудно, че се отчаях. Парите стигаха точно за хляб, майонеза и памперси за сина ни. Съпругата ми направи анемия...
Тогава ми хрумна да започнем собствен бизнес. Още нямаше интернет по домовете, само в клубове, а информацията се разнасяше едва ли не апокрифно, на дискети. Темата на деня тогава беше имиграцията – и аз реших да уловя момента. Търсех и свалях на дискети всичко полезно и носех в къщи на жена ми, която превеждаше. Така издадохме първата си книга за имиграция в Канада...
Оказа се пълен хит на пазара – само за няколко дни спечелихме толкова пари, за колкото горките ми родители трябваше да работят месеци наред във фалиралия по онова време печално известен химически комбинат „Плама“ в Плевен.
Преместихме се в тихия и зелен „Лозенец“, в сърцето на София. Там, за близо две години, намерихме спокойствието и щастието, за което бяхме мечтали. Издавахме своите справочници и отглеждахме двете си деца (по онова време вече се беше родила и дъщеря ни).
Така се случи обаче, че в един момент бизнесът затъна и книгите спряха да се продават – интернет вече имаше по домовете и хората не бяха склонни да плащат за нашата информация. Вече имахме дългове, спряха ни топлата вода, парното, оставали сме и без ток с бебето.
Тогава за пръв път у мен се зароди желанието да емигрирам от България със семейството си. Отворих една от собствените си книги – тази за емиграцията в Канада, и си припомних трескаво информацията. Само ден по-късно бях попълнил формуляра и го пуснах по пощата до посолството, което тогава се намираше в Белград.
След месец-два разбрахме, че сме минали първия кръг. Доколкото помня, кандидатстването по документи ставаше на няколко етапа. Междувременно битовата ситуация у нас ставаше все по-непоносима. От ледената вода съпругата ми получи заболяване на костите на ръцете, беше започнала да чисти коридорите и тоалетните на една банка – защото друга работа по това време за нея нямаше, но по-лошото е, че бяхме започнали да се отчайваме за бъдещето си.
Тъкмо тогава – около 2000-а година, повечето от приятелите ни напуснаха страната – кой със семейството си, кой сам... Бягаха предимно към САЩ и Канада.
Ние скоро разбрахме, че емиграцията в Северна Америка е сериозно капиталовложение, за което нямахме финансови сили, затова аз бързо се преориентирах с идеята да кандидатствам в германски университет. Приеха ме във всичките пет, където опитах... Заминах есента, с малко пари, оставяйки съпругата и децата си на грижата на братовото ми семейство. Отначало спях по гарите, защото не можех да си позволя друго в началото. Един ден се обади жена ми и хлипайки каза, че от посолството са ни отказали визи – били сме „потенциални имигранти“...
Върнах се безславно в родината. Междувременно децата бяха поотраснали, а двамата си намерихме нелоша работа – всеки в своята област.
Тук бих искал да прескоча в разказа един период от около 7 години, в който може да се каже, че вегетирахме. Бяхме заседнали в онова състояние, в което имаш достатъчно храна, за да излезеш „на лов“ извън своя район, и ти е достатъчно топло, за да търсиш повече другаде.
Лично аз и до ден днешен не съм сигурен кое точно подтикна съпругата ми в един момент да се сбогува с родината и да хване буквално първия самолет за Лондон.
Замина ей така, до последно имах усещането, че се шегува. Повече от половин години беше сама и се грижеше за възрастни хора в Южна Англия, а после пристигнахме аз с децата. Сравнително бързо си намерих работа.
Питате ме защо дойдох?
Струва ми се, че още не мога да отговоря със сигурност на този въпрос. Но зная, че не съжалявам. Тук намерих цивилизованост и ред, каквито в собствената си страна не можах да открия. В Англия със семейството ми имаме онова спокойствие, на което се радвахме в тихия „Лозенец“ през първите години на брака ни – със свободата да работим честно и да се грижим за децата си добре.
Идеята да сме тук определено не са парите. По-скоро е нещо, свързано със спокойствието, с цивилизацията. И струва ми се, че тя осигурява на гражданите тъкмо това – усещането, че във всеки един момент ти и семейството ти сте защитени от безсмислицата на хаоса. Дори и измамно да е това усещане у членовете на обществото, аз приветствам държавата, която прави възможно да помогне на всеки неин гражданин да живее достойно.
