Автор: Мартин Ралчевски

Здравей, прекрасна моя, но... тъжна. Здравей красива моя, но... похабена.

Здравей, любов моя.

Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости... Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И... няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка.

Вече съм стар. Немощен. Болен... И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да... умра тук.

Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тия години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше.

Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете ми. Напоследък вечер, щом се стъмни, виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна... страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам - как ще премина отвъд без да съм се простил с теб? И... не мога да го направя. Не мога да тръгна без да съм ти поискал прошка.

Посях между нас толкова лъжи. Амбиции. Скандали. Предателства... Грехове... които са като стотици ръбести камъчета. Или по-скоро, като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но, ще го кажа: съжалявам. Наистина съжалявам. Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, който ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми.

И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излязах на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и гъста зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб. И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого, стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено и не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз... зачаках. Чаках търпеливо и неподвижно, вперил поглед към портата, от където ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но... познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства...

Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха сторили? Защо изглеждаше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво? Не можех да го мисля дори. И не исках.

Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Жива, топла светлина. Стоях и те гледах. Ти вървеше бавно срещу мен. От очите ми бликнаха сълзи, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. И тогава те спрях и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти... ти... моя любов... Ти, моя единствена и незаменима... Ти се смути. Стресна се. И ме... подмина.

Не можах да повярвам... Вцепених се! Замръзнах на място!

Имах нужда от време, за да се опомня.

После тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше много хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали доста мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. Имаше също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че бяха... толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви... Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И... не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах аз те оставих... на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като... Стига толкова! Няма да продължавам със глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази, да те защитава. Ти остана сама. Съвсем сама, беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се преди на скришно. Бяха бели, черни, всякакви... И се нахвърлиха върху ти като невидяли. И... Не, не ми се говори за това... О, ако тогава бях там. Ако бях останал... Това нямаше да се случи. Но, аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов... Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало много хора, които също са заминали, а и други го правили сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам, нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Знам го. Ще ме питат за моите!

Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака... И да остана така. Наведен... Сломен... Молещ за прошка... А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой на събитията. Заслужавах го. Но... не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но... очаквах всичко друго, само не и това. Не и че няма да ме познаеш.

През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава... Е, и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей, така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го... ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. А и бедна. А аз търсих приключения. Исках да бъда с по-красиви от теб, с по-интересни, с по-богати... и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова... беше предадена.

Някои казват, че това е животът. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислех така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма врата, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема с мен на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми...

Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно... Искаше ми се да ме погледнеш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! И, да ме познаеш. Да познаеш, човека, който някога обичаше. Да познаеш... предателя.

Ти някога казваше, че човек, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне... Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам... Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те, с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми. Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах далече не спирах да мисля за теб, и да те обичам. Ти, скъпа моя... Ти, единствена, чудна и неотразима... С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб, винаги съм обичал. Теб, родино моя! Теб, моя Българийо!

Писателят Мартин Ралчевски е автор на сборника от разкази "Емигрант", познати на българската аудитория у нас и в ъв Великобритания, където той живее със семейството си. Благодарим му, че ни предостави този негов материал, публикуван във в. "Лечител".

Открай време Великобритания роптае срещу свободата на придвижване в ЕС и заплашва с ограничения. Сега обаче, очевидно по заръка на Берлин, Лондон е готов да отстъпи. Целият спор е заради няколко хиляди българи и румънци.

В Берлин изглежда надделява убеждението, че ако Лондон реши да ограничи свободата на придвижване в ЕС, тогава наистина ще е може би най-добре Великобритания да напусне Общността. Това написа в последния си брой германското списание "Шпигел", позовавайки се на анонимни източници, запознати със съдържанието на разговор между германската канцлерка Ангела Меркел и британския премиер Дейвид Камерън в рамките на последната среща на върха на ЕС.

Впоследствие говорителят на Меркел се опита да успокои малко страстите, декларирайки, че германското правителство желае "Великобритания да си остане активна и ангажирана страна-членка на ЕС".

В същото време говорителят даде ясно да се разбере, че Берлин държи твърдо на разпоредбите за свободно придвижване в ЕС. Същото повтаря и самата канцлерка, но същевременно признава и за някои проблеми, породени от тази свобода. Един от тези проблеми е свързан с предполагаемите злоупотреби със социалните плащания в приемните страни. Както Меркел, така и Камерън искат да се сложи край на тези злоупотреби. Но оттук не бива да произтичат някакви ограничения на свободното придвижване, категорична е Меркел.

"Тези хора допринасят за благосъстоянието на Европа"

Това послание изглежда е стигнало и до Камерън. Вестник "Сънди таймс" съобщи, че британският премиер е склонен да приеме вариант, който предвижда отзоваването от страната само на онези европейски граждани, които след 3 месеца пребиваване в Обединеното кралство не са в състояние да се издържат сами. Това не противоречи и на сега действащите правила.

"Сънди таймс" твърди още, че Камерън се е отказал от плановете за въвеждане на квоти за ниско квалифицирани граждани на ЕС.

Досегашният шеф на Европейската комисия Жозе Барозу беше казал по този повод, че ЕК няма да приеме въвеждането на такива квоти. Новият председател на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер също се обяви за запазването на свободата на придвижване, която, по думите му, е една от четирите основни свободи, гарантирани от Римските договори. Вярно е, че има случаи на злоупотреби, но те си остават по-скоро изключение, отколкото правило, посочи Юнкер. И добави: "Повечето българи, румънци, словаци и словенци, които работят в Германия, Люксембург или Франция, допринасят за благосъстоянието на Европа". Подобно на германската канцлерка, Юнкер също е убеден, че свободата на придвижване не бива да бъде жертвана заради злоупотребите със социалните плащания.

От общо 560 хиляди чужденци, пристигнали във Великобритания от април 2013 до март 2014, само 28 хиляди са българи и румънци

Към момента проблемите произтичат най-вече от притока на т.нар. мигранти по бедност от България и Румъния, но е пределно ясно, че няма как да се направи закон, който да важи само за тях, коментира на свой ред германският "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Ако бъдат приети ограничения за ниско квалифицирани работници, за каквито първоначално настояваше британският премиер, това ще засегне и ниско квалифицираните испанци или германци, които се надяват на по-добра работа в друга страна-членка на Общността. Да не говорим, че неизбежно ще се стигне до ограничения и за други професии, което рано или късно изцяло ще обезсмисли идеята за свободното придвижване на хора в Общността, коментира изданието.

Само 5 процента българи и румънци

През август Лондон огласи най-новите статистически данни за броя на имигрантите на Острова. От тях става ясно, че от април 2013 до март 2014 година във Великобритания са пристигнали общо 560 хиляди чужденци, от които само 28 хиляди, или около 5 процента, са българи и румънци. В същото време британската неправителствена организация "Мигрейшън уоч" публикува данни, съгласно които 83 хиляди души са напуснали Обединеното кралство в посока към други страни от ЕС. Тоест, свободното придвижване не е еднопосочна улица.

Deutsche Welle

Автор: Мартин Ралчевски

Мисля си тия дни за четиримата души, които влязоха в черната статистика. За 38-годишната майка от София, за човека от Сандански и за мъжа от "Редута", който преди това уби и малкото си дете.

Тези новини сякаш ни убягват покрай преговорите за новото правителство...

Трима възрастни и едно детенце вече не са между нас. Дори и да успеят да удължат живота на самозапалилите се, те скоро ще умрат.

Опитах се да пиша коментари във вестниците под страшните новини - че това, да посегнеш на своя или на чужд живот, е нещо крайно неприемливо, безумно, но сякаш никой не ме разбра.

А то е именно такова – грозно, неприемливо и безумно деяние. Каквито и да са мотивите, подобни публични прояви са недопустими.

Сякаш забравяме - или не осъзнаваме: човек е вечен. Веднъж получил битие, няма излизане от него. Небитие няма.

Дори и да убиеш тялото си, душата продължава да живее. Има единствено вечно битие. Тук то е факт, а отвъд - вечна радост или вечно страдание. За самоубийците участта е вечно страдание, уви.

Миналата есен, когато писах "Измама", книгата ми за самоубийците, имах предвид точно това - че Бог не може никой да Го измами. Никой не може да се откаже от живота. Колкото и да му изглежда труден той. Разбира се, може да се опитаме да се самоизмамим, като допуснем, че ще изчезнем, след като убием тялото, но... ако се окаже, че после пак сме живи?!

Не е ли твърде голям този риск?

Бог да помогне на тези тъжни хора, които сега берат души в болниците в страшни мъки.

А не онези от вас, на които дори само издалеч минават някакви мисли за съпричастност към подобни постъпки, ще кажа:

Ей, хора, събудете се! Животът по-често е хубав. На тази земя винаги има някой, които ви обича. И дори да мислите, че няма такъв човек, бъдете сигурни, че Христос ви обича. Наблюдава ви и бащински очаква, когато имате трудности да се обърнете към Него само с две думи: ''Прости ми и ми помогни...''