Накратко: вече не живеем в България. Не ползвам сложни думи като „емигрирахме“, „напуснахме“ и прочее, въпреки че технически са верни. Истината е, че винаги ми е било лесно да замина на ново място, да устроя живот там, да се адаптирам. Нещата в днешно време са много по-лесни от колкото преди 20-25 години, или дори отпреди 16, когато последно живях за по-дълго извън България. Вече няма нужда решението да отидеш да живееш в друга страна, да е завинаги, или пък да е само в нея. Лесният транспорт, безкрайните възможности на комуникациите, интернет общуването правят живота другаде много по-лесен. С много от моите приятели продължаваме да общуваме точно толкова често, колкото и преди, ако не и по-често, защото така или иначе и в България, и тук, сме общували от разстояние.
2013-та беше много трудна за нас година, с големи и много тежки загуби в личен план.
Нещата за нас не са същите и ново начало през 2014, за което и преди сме мислили, се получи някак очаквано, макар не лесно.
Решението полека дойде само. Не е лесно решение и със сигурност не е решение, което ще подхожда на всеки. Надяваме се за нас да е правилното.
Ще ви спестя хвалебствени оди за „тук“ и със сигурност няма да се впусна в плюене по „там“. Последното никога не ме е влечало и го намирам за грозно. При все лесната ми адаптация и желание да взема всичко най-добро, до което имам достъп като култура, традиции и начин на живот, смятам, че е от особена важност човек да си помни корените и да държи на тях, както и да учи децата си на същото.
Да, те вероятно никога няма да чувстват Родината по начина, по който я чувстваме ние, възрастните. Но всичко в тяхното детство е различно, така или иначе, и голяма част от скъпите спомени, които имаме ние за детството си, са свързани именно с него – нашето, а не тяхното детство.
Дотук мога да кажа, че реалността оправдава очакванията ни. Не е лесно и със сигурност няма нищо наготово (Да, наистина – ама къде са онези митични дървета, в чиито шушулки растат навити банкноти? Трябват ми няколко за разсад!). В някои отношения обаче очакванията ми са надминати.
Искам да споделя с вас едно изключително мило писмо, което голямата ми дъщеря получи в училище.
Посещава тукашно училище от десетина дена (не я записахме веднага). Чувства се много щастлива и много добре приета, въпреки че знае малко език и не разбира всичко, което й говорят. В първия й ден там из училище я разведоха деца, защото според директорката, те по-добре ще знаят кое е интересно за едно дете. За да не се смути от първия час, съобразиха къде да влезе да учи, преди да се присъедини към редовния си клас. И ето какво получи вчера от една от новите си приятелки в класа.
Айра е англичанка. За да накара моето дете да се чувства по-добре и да не се смущава, че не говори добре английски, Айра е ползвала Гугъл преводач,
с който е превела мислите си и буква по буква ги е прерисувала, буквално, на непознат за нея език и азбука, на български така, че да я разбере дъщеря ми.
Мога много да пиша по темата за различието, за това, как приемаме в обществото си нови хора от други държави, с други традиции и култури. Мога да кажа за "хладните" и "лицемерни" хора на запад и сърдечните южняци. Но няма. Вие и сами знаете, че нещата не стоят точно така, както ни се иска да се похвалим понякога и че в последните години сърдечността, състраданието на българите поизчезнаха значително. Вместо това, искам да кажа само:
Благодаря ти, Айра. Благодаря и на родителите й, които са възпитали едно чудесно дете. Надявам се и занапред да намираме такива хубави и искрени приятелства.
Из блога "Царството на Бу". Публикува се със съкращения. Повече от автора четете тук: http://missby.wordpress.com/
